Събота от двадесет и девета седмица през годината

Когато човек се разхожда из кварталните улици или преминава покрай някое старо дърво в парка, понякога погледът му се спира на малките детайли – на едно птиче гнездо, свито сигурно между клоните, или на сутрешните следи от стъпки по влажната пръст. Ние сме свикнали да търсим големите неща в живота: големи планове, големи постижения, големи разстояния. Но понякога точно едно малко, тихо нещо ни връща към това кои сме. Днес, в тази събота, четири месеца откакто нашият скъп Бенджамин Во завърши своето земно пътуване, ние се събираме в тишината на Божия дом, за да чуем как небето се докосва до нашата земя.

В първото четиво апостол Павел ни говори за едно удивително изкачване. Той пише за Христа, Който „слезе в най-долните места на земята“, за да може след това да „се издигне по-високо от всички небеса, за да изпълни всичко“. Помислете за този образ – образът на слизането и изкачването, на пълнотата, която обгръща всичко. Павел ни казва, че сме призвани да израснем „във всичко спрямо Него, Който е глава – Христос“. Той говори за Тялото, което се сглобява и свързва чрез всяка поддържаща връзка, така че всяка част да изпълнява своето назначение и да се изгражда в любовта. Това не е суха богословска схема. Това е жив организъм. Всеки от нас е част от това тяло, свързан с невидими, но здрави нишки на вярата и грижата.

Помните ли как Бен гледаше на света? Той беше момче, което обичаше системите, структурата, логиката. Но зад този блестящ ум, който лесно разгадваше сложни технологии и облачни пространства, се криеше едно съвсем просто, живо увлечение – неговата обич към птиците и към небето. Той дори мечтаеше да създаде своя собствена авиокомпания, да я нарече „Con Chim Airlines“. Когато говореше за нея, той винаги се усмихваше с онзи чист, детски кикот, който караше цялата стая да озари. За него птиците и машините не бяха просто обекти; те бяха израз на копнежа да се издигнеш, да летиш свободно, да бъдеш там, където няма тежест. Бен носеше в себе си това движение – от земята към небето.

Но преди да продължим към утехата, трябва да бъдем напълно честни пред себе си. Знаем, Алън и Тао, знаем, Райън, че има дни, в които думите за „издигане“ и „единство“ звучат трудно срещу стената на една тежка, гъста тишина. Има нощи, в които празното място на масата или обувките до вратата крещят по начин, който спира дъха. Може би в часовете, когато умората тегне най-тежко, се прокрадва онзи тих, мъчителен въпрос: „Защо? Можехме ли да направим нещо друго? Пропуснахме ли някой знак?“. Искам днес, в този час на благодат, да ви го кажа с абсолютна, нежна сигурност: вие сте направили всичко, което човешко сърце и родителска ръка могат да направят. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ничия вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание, нито от някакво решение. Вие бяхте неговият свят, неговото сигурно пристанище. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онзи път и вие трябва да спрете да се обвинявате самите себе си. Някои бури идват внезапно, извън всякакъв човешки контрол, и нито едно бдително око не би могло да ги спре. Свалете този тежък камък от раменете си. Вие сте обичали Бен съвършено, до последния му дъх.

И тогава, точно в тази уязвимост, Евангелието на Лука идва да ни разтърси по един дълбок, неочакван начин. Хората идват при Исус и му разказват за трагедиите в Галилея, за рухналата кула в Силоам, опитвайки се да намерят причина, да открият кой е виновен, кой е съгрешил повече. Исус отговаря рязко на тази човешка нужда от лесни обяснения: „Мислите ли, че тези бяха по-грешни от всички други? Не, казвам ви! Но ако не се покаете, всички така ще загинете“. И след това Той разказва притчата за безплодната смокиня. Стопанинът иска да я отсече – стига толкова, тя само изтощава земята. Но лозарят се застъпва: „Господарю, остави я и за тази година, докато я окопая и наторя; може да даде плод в бъдеще“.

Погледнете този лозар. Това е образът на търпението, на онази надежда, която не се отказва при първата липса на плод. Бог не е този, който бърза да отреже; Бог е Този, Който слиза до корените, разрохква почвата, слага тор, чака с безкрайна нежност. Бен беше като онази млада фиданка в Божията градина – той даде толкова много сладък плод за кратко време. Помните ли онази невероятна чистота, когато на петнадесет години той каза на мама и татко, че е готов да даде цялата си касичка, за да помогне на чичо си Уилям, който тогава страдаше от удари? Той не я разби показно, не я изпразни шумно – той просто я предложи. Предложи всичко, което имаше, без да му мигне окото, от чиста любов към ближния. Това е плодът, който не увяхва. Това е вярата, която надживява земните ни дни.

Райън, ти си братът, който помни смеха му в стаята, звука на барабаните, слънчевите дни по пътищата. Ти не си сам. Бен те гледа с онази същата топла усмивка. Всеки път, когато покажеш доброта, когато продължиш напред с кураж, ти носиш частица от него в своето сърце. Той е твоят ангел, който те пази в тишината и те насърчава да летиш.

Алън и Тао, вашата скръб е свята, защото е мярка за любовта, която няма край. Не се страхувайте от утрешния ден. Бог държи всяка ваша сълза в ръката Си. Бен е на сигурно място, в светлината на Отца, където няма болка, а само вечна пролет и синьо небе.

Когато излезете оттук днес, носете със себе си това: любовта не умира. Тя продължава да тече, както чистата вода от онази чешма в Cà Mau, напояваща жадни земи в негова памет. Вървете с мир, знаейки, че сте обичали добре и че Бен ви чака в дома на Отца. Амин.