Празник на светите апостоли Симон и Юда

Когато се вгледаме в историята на нашите стъпки по този свят, често виждаме само хаоса на ежедневието — влаковете, които трябва да хванем, задачите, които трябва да довършим, или тишината на стаята, която изведнъж ни се струва твърде голяма. Но днес, в този празник на светите апостоли Симон и Юда, Църквата ни кани да погледнем по-далеч. Тя ни кани да видим „основата“, върху която е изграден животът ни. Апостол Павел ни напомня в днешното четиво: „Вие вече не сте чужденци и пришълци, а съграждани на светиите и членове на Божия дом“. Помислете за това… Ние не сме случайни пътници, захвърлени в празна вселена. Ние сме тук, защото сме част от един дом, който се гради от векове, дом, чийто крайъгълен камък е самият Христос.

Има един образ, който днес ме води към Бенджамин. Знаете, той беше момче, което разбираше от структури. Неговата страст към технологиите, към облачните инфраструктури, към начина, по който „нещата работят“ в мрежата, беше отражение на един по-дълбок копнеж. Той търсеше връзки. Той искаше да знае как да изгради нещо, което да издържи. Спомням си как той често се усмихваше, когато говореше за своята мечта за „Con Chim Airlines“. В този негов смях, в този лек, чист кикот, се криеше нещо повече от обикновена детска игра. Там беше желанието му да създаде място, където хората да се събират, да летят, да бъдат заедно. Той беше архитект на радостта, дори когато самият той се подготвяше за пътя към Вечността.

Но нека спрем тук, преди да продължим към светлината. Трябва да бъдем честни пред себе си. Знам, Алън и Тао, знам, Райън, че има дни, в които думите за „Божия дом“ и „вечна основа“ звучат твърде далечно, когато сърцето ви е свито от болката на отсъствието. Четири месеца са време, в което скръбта вече не е остра като нож, а е станала част от въздуха, който дишате. Има нощи, в които тишината в дома става толкова гъста, че човек започва да се пита: „Защо? Каква е тази основа, когато най-ценното ми е взето?“. Може би в часовете на умора се прокрадва онзи мъчителен въпрос: „Можех ли да направя нещо повече? Имаше ли някакъв знак, който пропуснах?“. Искам днес, пред лицето на Живия Бог, да ви го кажа с абсолютна, нежна сигурност: вие не сте пропуснали нищо. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ваша вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание, от липса на грижа или от някакво ваше решение. Вие бяхте неговото сигурно пристанище, неговата любов, неговият свят. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онова време и вие трябва да спрете да се обвинявате сами. Някои неща в този свят просто се случват извън човешкия контрол и нито една майчина или бащина бдителност не би могла да ги спре. Свалете този камък от раменете си. Вие сте обичали съвършено. Вие бяхте основата, на която той стъпваше с увереност.

И ето как днешното Евангелие идва да разтърси нашето ежедневие. Исус отива на планината да се моли. Той прекарва цяла нощ в молитва, преди да избере своите апостоли. Защо му е било нужно това време? Защото Той знаеше, че изборът на хора е избор на съдби. Той избира Симон, избира Юда, избира хора със слабости, хора, които ще Го предадат, хора, които ще се страхуват. Исус избира несъвършени хора, за да изгради върху тях Своята Църква. Това е нашата надежда. Бог не търси супергерои; Той търси сърца, които са готови да бъдат „избрани“, дори сред болката си.

Погледнете Бенджамин. Той беше едно от тези избрани сърца. Неговата щедрост не беше теоретична. Спомнете си онова негово желание – толкова чисто, толкова неподправено – да предложи цялата си касичка, за да помогне на чичо си Уилям, който тогава страдаше от удари. Той не я разби, не я изпразни показно, той просто я предложи. В това предложение се съдържаше същината на неговата вяра. Той не се нуждаеше от богатство, за да се чувства сигурен; той се нуждаеше само от това да знае, че е направил каквото може, за да облекчи страданието на другия. Това е „огънят“ на щедростта, който превръща едно момче в ангел. Бен не е изгубен. Той е в „Банкета на небесата“, където няма болка, няма болници, няма раздяла. Той е там, където всяка сълза се изтрива.

Райън, ти си братът, който носи неговата усмивка в джоба си. Ти не си сам. Ти си част от неговата история, част от неговата любов. Всеки път, когато си добър, всеки път, когато си спомниш за него, ти носиш Бен със себе си. Ти си живият спомен за едно момче, което обичаше птиците и небето. Продължавай да летиш, Райън. Бен те гледа с гордост. Той не те е оставил; той просто те чака по-напред по пътя, в онази светлина, за която всички ние копнеем. Той е твоят ангел, който те пази, докато ти растеш и откриваш своя собствен път в небето.

Алън и Тао, вашата скръб е свещена, защото тя е доказателство за една любов, която не познава граници. Не се страхувайте от утрешния ден. Бог държи всяка ваша сълза в ръката Си. И когато усетите тежестта на отсъствието му, спомнете си за кладенеца в Cà Mau. Водата тече, за да утоли жаждата на бедните, точно както любовта на Бен продължава да напоява живота на другите. Неговото име, Đại Dương – „Велик океан“ – е пророческо. Любовта му не се събира в един кратък живот; тя се разлива, тя дава живот, тя носи надежда. Тя е като самолет, който лети високо над облаците – дори когато не го виждате, той е там, той лети.

Когато излезете оттук днес, не носете със себе си тежестта на въпросите без отговор. Оставете ги тук, пред олтара. Вървете с надежда. Всяка сутрин, когато погледнете към небето и видите прелитащ самолет, спомнете си за Бен. Той не е в самолета, той е в светлината на Отца. Той е свободен. Той е у дома. Вървете с този мир, знаейки, че сте обичали добре и че сте били обичани от едно момче, чието сърце беше голямо колкото океана. Нека неговата усмивка ви води днес и завинаги. Амин.