Четвъртък от двадесет и деветата седмица през годината

Понякога, когато човек се разхожда из летище, той спира за миг, за да наблюдава как един самолет се откъсва от пистата. В този момент, когато колесникът се прибере и машината се превърне в малка точка сред облаците, човек се пита къде отиват всички тези хора, какви истории носят със себе си и какво остава на земята, когато те се издигнат в небесата. Нашият скъп Бенджамин Во беше момче, което не просто гледаше към небето; той го разбираше. Той виждаше в авиацията не просто логистика, а обещание за полет, за издигане над тежестта на земното. Днес, четири месеца след като той завърши своето земно пътуване, ние се питаме: как да намерим сили, когато земята под краката ни се чувства толкова тежка?

В първото четиво днес апостол Павел ни казва нещо изключително: „Прекланям коленете си пред Отца, от Когото се именува всяко семейство на небесата и на земята“. Павел се моли за нас, за да бъдем „укрепени чрез Неговия Дух във вътрешния човек“. Той ни говори за това да бъдем „вкоренени и основани в любовта“. Това е образът, който искам да носим днес: вкореняването. Едно дърво не се страхува от бурята, защото корените му са дълбоко в земята, черпейки живот от невидими източници. Бен беше точно такова момче – вкоренено в любовта на своето семейство, в своята любознателност, в искрената си доброта. Той не беше повърхностен. Неговото желание да създаде „Con Chim Airlines“ – онази авиокомпания, за която той говореше с такъв кикот и светлина в очите – не беше просто детска мечта. То беше израз на неговата природа: той искаше да свързва, да лети, да носи радост.

Но нека спрем тук, преди да продължим към надеждата. Трябва да бъдем напълно честни. Знам, Алън и Тао, знам, Райън, че има дни, в които думите за „Божията любов“ звучат като далечно ехо, което не достига до дълбините на вашата скръб. Има вечери, в които тишината в дома е толкова гъста, че човек се пита дали изобщо има смисъл да продължава да търси „смисъла“, когато сърцето иска просто да спре и да плаче. Може би в тези часове на нощта се прокрадва онзи мъчителен, шепнещ въпрос: „Можех ли да направя нещо повече? Имаше ли някакъв знак, който пропуснах?“. Искам днес, пред лицето на Живия Бог, да ви кажа с абсолютна нежност: вие не сте пропуснали нищо. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ваша вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание, от липса на грижа или от някакво ваше решение. Вие бяхте неговото сигурно пристанище, неговата любов, неговият свят. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онова време и вие трябва да спрете да се обвинявате сами. Някои неща в този свят просто се случват извън човешкия контрол и нито една майчина или бащина бдителност не би могла да ги спре. Вие сте дали всичко, а Бог е взел останалото в Своите ръце. Свалете този камък от раменете си. Вие сте обичали съвършено.

Погледнете сега повратната точка в днешното Евангелие. Исус казва: „Огън дойдох да хвърля на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!“. Това не е огън, който изгаря, а огън, който пречиства. Това е огънят на Божията любов, който разтърсва всичко, което е временно, за да остане само това, което е вечно. Исус говори за „кръщение“, което трябва да приеме. Той говори за Своята собствена болка, за Своето собствено страдание. Той не стои отстрани, гледайки ни как страдаме. Той е влязъл в нашия огън. Когато вие страдате, Исус страда с вас. Когато Райън усеща празнотата на братската липса, Исус е там, в тишината на неговото сърце. Той е Бог, Който не се плаши от нашите сълзи, а ги събира в Своите ръце.

Бен разбираше тази любов по един много естествен начин. Спомнете си онова негово желание – толкова чисто, толкова неподправено – да предложи цялата си касичка, за да помогне на чичо си Уилям. Той не я разби, не я изпразни показно, той просто я предложи. В това предложение се съдържаше същината на неговата вяра. Той не се нуждаеше от богатство, за да се чувства сигурен; той се нуждаеше само от това да знае, че е направил каквото може, за да облекчи страданието на другия. Това е „огънят“, за който говори Исус – огънят на щедростта, който превръща едно момче в ангел. Бен не е изгубен. Той е в „Банкета на небесата“, където няма болка, няма болници, няма раздяла. Той е там, където всяка сълза се изтрива.

Райън, ти си братът, който носи неговата усмивка в джоба си. Ти не си сам. Ти си част от неговата история, част от неговата любов. Всеки път, когато си добър, всеки път, когато си спомниш за него, ти носиш Бен със себе си. Ти си живият спомен за едно момче, което обичаше птиците и небето. Продължавай да летиш, Райън. Бен те гледа с гордост. Той не те е оставил; той просто те чака по-напред по пътя, в онази светлина, за която всички ние копнеем. Той е твоят ангел, който те пази, докато ти растеш и откриваш своя собствен път в небето.

Алън и Тао, вашата скръб е свещена, защото тя е доказателство за една любов, която не познава граници. Не се страхувайте от утрешния ден. Бог държи всяка ваша сълза. И когато усетите тежестта на отсъствието му, спомнете си за кладенеца в Cà Mau. Водата тече, за да утоли жаждата на бедните, точно както любовта на Бен продължава да напоява живота на другите. Неговото име, Đại Dương – „Велик океан“ – е пророческо. Любовта му не се събира в един кратък живот; тя се разлива, тя дава живот, тя носи надежда. Тя е като самолет, който лети високо над облаците – дори когато не го виждате, той е там, той лети.

Когато излезете оттук днес, не носете със себе си тежестта на въпросите без отговор. Оставете ги тук, пред олтара. Вървете с надежда. Всяка сутрин, когато погледнете към небето и видите прелитащ самолет, спомнете си за Бен. Той не е в самолета, той е в светлината на Отца. Той е свободен. Той е у дома. Вървете с този мир, знаейки, че сте обичали добре и че сте били обичани от едно момче, чието сърце беше голямо колкото океана. Нека неговата усмивка ви води днес и завинаги. Амин.