Четвъртък от двадесет и седмата седмица през годината

Понякога животът ни се струва като почукване на затворена врата в полунощ. В днешното Евангелие Исус ни разказва за един човек, който отива при приятеля си посред нощ, за да поиска хляб. Той не иска това за себе си. Той има гост, който е пристигнал от дълъг път, и той няма какво да му предложи. Той стои там, в тъмнината, пред една заключена врата, усещайки тежестта на своята нужда и на своята отговорност. „Не ме безпокой“, казва гласът отвътре. „Вратата вече е заключена.“ Колко познато звучи това за нас, нали? Колко често сме стояли пред „заключени врати“ – пред тишината на небето, пред мъката, която не ни оставя да спим, пред въпросите, на които сякаш няма отговор.

Бенджамин Во – нашият скъп Бен – беше момче, което разбираше от „пътувания“. Той не просто обичаше самолетите и мечтата за „Con Chim Airlines“; той разбираше, че животът е движение, любопитство, стремеж към нещо по-високо. Той беше момче на „отворените очи“. Спомням си онази снимка – Бен, стоящ с разперени ръце като крила под огромното, облачно небе. Той не се страхуваше от простора. Той се взираше в хоризонта с онази чистота, която имат само тези, чиито сърца са все още неопетнени от цинизма на света. Той беше като онзи приятел, който иска хляб за другия. Той винаги мислеше за другите. Спомнете си онази негова невинна готовност да предложи цялата си касичка, за да помогне на чичо си Уилям. Той не я разби, не я изпразни показно, той просто я предложи. В това предложение се криеше цялото му сърце. Той не се нуждаеше от богатство, за да се чувства сигурен; той се нуждаеше само от това да знае, че е направил каквото може, за да облекчи страданието на ближния си. Това е „умът на Христос“, за който ни говори Павел в днешното първо четиво.

Днес обаче, три месеца след като Бен се завърна в дома на Отца, трябва да спрем и да си кажем истината, преди да потърсим утеха. Знам, че в тишината на дома ви, Алън и Тао, в онези часове, когато споменът за Бен ви навестява, се прокрадва онзи мъчителен, шепнещ въпрос: „Можех ли да направя нещо повече? Имаше ли някакъв знак, който пропуснах?“. Искам днес, пред лицето на Живия Бог, да ви кажа с абсолютна нежност: вие не сте пропуснали нищо. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ваша вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание или лоша грижа. Вие бяхте неговото сигурно пристанище, неговата любов, неговият свят. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онова време, и вие трябва да спрете да се обвинявате сами. Някои неща в този свят просто се случват извън човешкия контрол, и нито една майчина или бащина бдителност не би могла да ги спре. Вие сте били верни до края. Вие сте дали всичко, а Бог е взел останалото в Своите ръце. Свалете този камък от раменете си. Вие сте обичали съвършено. Нека тази истина бъде хлябът, който приемате днес – хлябът на прошката към самите себе си.

Погледнете сега „turn“-а, повратната точка в днешното Евангелие. Исус ни казва: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“. Това не е магическа формула за получаване на желания. Това е покана за постоянство в доверието. Исус ни пита: „Кой баща сред вас, ако синът му поиска риба, ще му даде змия?“. Той ни уверява, че Бог не е онзи, който заключва вратата. Бог е Този, който стои от другата страна и чака да отвори. Бог ни дава Светия Дух – най-добрия дар, който един Баща може да даде на децата Си. Бен вече живее в този Дух. Той не е зад заключена врата; той е в светлината, която не познава прегради. Той е свободен, той е „Con Chim“ – птицата, която най-накрая се е завърнала у дома, в небето на Отца.

Райън, ти си братът, който носи неговата усмивка в джоба си. Не мисли, че трябва да вървиш по този път сам. Ти си част от неговата история, част от неговата любов. Всеки път, когато си добър, всеки път, когато си спомниш за него, ти носиш Бен със себе си. Ти си живият спомен за едно момче, което обичаше птиците и небето. Продължавай да летиш, Райън. Бен те гледа с гордост. Той не те е оставил; той просто те чака по-напред по пътя, в онази светлина, за която всички ние копнеем. Той е твоят ангел, който те пази, докато ти растеш и откриваш своя собствен път в небето.

Алън и Тао, знам, че ви липсва неговото „Добро утро, татко“. Знам, че липсва неговото присъствие, когато разказвате истории. Но чуйте ме: той все още слуша. Той е в Божието присъствие, където няма сълзи, няма болници, няма болка. Той ви чака. И докато сме тук, нека неговата доброта продължи да тече. Чрез кладенеца в Cà Mau, чрез всяко тихо дело на милосърдие, което правите в негово име, вие продължавате да поливате добрата земя на неговия живот. Не спирайте да бъдете добри. Не спирайте да обичате. Вашата скръб е свещена, защото тя е любовта, която няма къде другаде да отиде. Но нека тази скръб не ви затваря в себе си. Нека тя бъде като водата, която тече, за да утоли жаждата на уморените. Бен не е изгубен. Той е в светлината, която никога не залязва.

Когато излезете оттук днес, не носете със себе си тежестта на „защо“. Оставете я тук, пред олтара. Вървете с надежда. Всяка сутрин, когато погледнете към небето и видите прелитащ самолет, спомнете си за Бен. Той не е в самолета, той е в светлината. Той е свободен. Той е „Con Chim“ – птицата, която най-накрая се е завърнала у дома, в небето на Отца. Нека неговата усмивка бъде вашата светлина днес и завинаги. Нека си спомняме за него не с болка, а с благодарност, че такъв живот е преминал през нашите ръце. Той беше дар. И дарът остава, дори когато опаковката е била прибрана. Вървете с този мир. Амин.