Възпоминание на свети Йероним, свещеник и църковен учител

Свети Йероним, когото днес почитаме, беше човек, който посвети целия си живот на това да вслушва сърцето си в Божието Слово. Той знаеше, че Писанието не е просто текст, а диалог – често труден, често изискващ, но винаги преобразяващ. В днешното първо четиво Йов изразява едно дълбоко, почти болезнено признание: „Ако Той се приближи до мен, не Го виждам; ако премине край мен, не Го забелязвам“. Колко познато звучи това в моментите, когато скръбта ни затваря в себе си. Когато търсим отговори, а намираме само тишина. Когато се питаме къде е Бог в дните, които се точат след загубата на някой толкова скъп, толкова светъл като Бенджамин.

Бен беше момче, което живееше с отворени очи за света. Той не просто гледаше – той изследваше. Спомнете си онова любопитство, с което се впускаше в света на технологиите, с което чертаеше траекториите на своите самолети, с което изграждаше в ума си една цяла авиокомпания – „Con Chim Airlines“. Той имаше дарбата да вижда нещата такива, каквито биха могли да бъдат. Но днес, когато четем Йов, ние се сблъскваме с един друг вид „виждане“. Йов говори за величието на Бога, което надхвърля човешкия разум. Той казва: „Той върши велики неща, непостижими, чудеса, които не се броят“. И ние се питаме: как да видим тези чудеса, когато сърцето ни е изпълнено с празнота? Как да видим Божията ръка, когато всичко, което чувстваме, е липсата на един обичан глас, на една усмивка, на едно „Добро утро, татко“?

Трябва да назовем истината, преди да потърсим утеха. Изминаха три месеца от юни, от онзи ден, който промени всичко. Знам, че за вас, Алън и Тао, и за теб, Райън, болката не е просто спомен. Тя е като онзи празен стол, като тишината в стаята, в която преди се чуваше неговото оживено обсъждане на поредния проект. Знам, че в моментите на тишина, когато умът ви се връща към онзи период, се прокрадва онзи мъчителен, шепнещ въпрос: „Можех ли да направя нещо повече? Имаше ли някакъв знак, който пропуснах?“. Искам днес, пред лицето на Живия Бог, да ви кажа с абсолютна нежност: вие не сте пропуснали нищо. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ваша вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание или лоша грижа. Вие бяхте неговото сигурно пристанище, неговата любов, неговият свят. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онова време, и вие трябва да спрете да се обвинявате сами. Освободете се от този камък, който носите в гърдите си. Вие сте обичали съвършено. Нямаше „пропуснат ход“, нямаше „грешна преценка“. Някои неща в този свят просто се случват извън човешкия контрол, и нито една майчина или бащина бдителност не би могла да ги спре. Вие сте били верни до края.

В Евангелието днес виждаме Исус, Който върви по пътя. Някой Му казва: „Ще Те следвам, където и да отидеш“. Исус отговаря с една сурова, но дълбока истина: „Лисиците имат леговища, и небесните птици – гнезда, а Син Човеческий няма къде глава да подслони“. Това е моментът на „turn“ – повратната точка. Исус ни учи, че следването Му не е търсене на земна сигурност или логично обяснение на страданието. То е доверие в Този, Който е нашият истински дом. Бен, в своята кратка, но толкова богата на любов земна история, ни показа какво означава да имаш сърце, което не се привързва към земните неща, а към даването. Спомнете си онова негово предложение – толкова чисто, толкова невинно – когато, без никой да го подтиква, той изрази готовност да даде цялата си касичка, за да помогне на чичо си Уилям. Той не я разби, не я изпразни показно, той просто я предложи. В това предложение се криеше цялото му сърце. Той не се нуждаеше от богатство, за да се чувства сигурен; той се нуждаеше само от това да знае, че е направил каквото може, за да облекчи страданието на ближния си. Това е „умът на Христос“.

Райън, ти си братът, който носи неговата усмивка в джоба си. Не мисли, че трябва да вървиш по този път сам. Ти си част от неговата история, част от неговата любов. Всеки път, когато си добър, всеки път, когато си спомниш за него, ти носиш Бен със себе си. Ти си живият спомен за едно момче, което обичаше птиците и небето. Продължавай да летиш, Райън. Бен те гледа с гордост. Той не те е оставил; той просто те чака по-напред по пътя, в онази светлина, за която всички ние копнеем. Той е твоят ангел, който те пази, докато ти растеш и откриваш своя собствен път.

Алън и Тао, знам, че ви липсва неговото „Добро утро, татко“. Знам, че липсва неговото присъствие, когато разказвате истории. Но чуйте ме: той все още слуша. Той е в Божието присъствие, където няма сълзи, няма болници, няма болка. Той ви чака. И докато сме тук, нека неговата доброта продължи да тече. Чрез кладенеца в Cà Mau, чрез всяко тихо дело на милосърдие, което правите в негово име, вие продължавате да поливате добрата земя на неговия живот. Не спирайте да бъдете добри. Не спирайте да обичате. Вашата скръб е свещена, защото тя е любовта, която няма къде другаде да отиде. Но нека тази скръб не ви затваря в себе си. Нека тя бъде като онзи кладенец в далечен Виетнам – вода, която тече, за да утоли жаждата на уморените.

Исус казва: „Никой, който е сложил ръката си на ралото и поглежда назад, не е годен за Божието царство“. Това не е упрек, а покана да гледаме напред, към вечността. Бен вече гледа напред. Той е в „Banquet of Heaven“, в онова място, където няма нужда от карти, няма нужда от логически алгоритми, защото всичко е ясно в светлината на Божията любов. Той е там, където всяко „защо“ намира своя отговор в прегръдката на Отца.

Когато излезете оттук днес, не носете със себе си тежестта на „защо“. Оставете я тук, пред олтара. Вървете с надежда. Всяка сутрин, когато погледнете към небето и видите прелитащ самолет, спомнете си за Бен. Той не е в самолета, той е в светлината. Той е свободен. Той е „Con Chim“ – птицата, която най-накрая се е завърнала у дома, в небето на Отца. Нека неговата усмивка бъде вашата светлина днес и завинаги. Амин.