Вторник от двадесет и деветата седмица през годината

Понякога, когато човек се разхожда из летище, той спира за миг, за да наблюдава как един самолет се откъсва от пистата. В този момент, когато колесникът се прибере и машината се превърне в малка точка сред облаците, човек се пита къде отиват всички тези хора, какви истории носят със себе си и какво остава на земята, когато те се издигнат в небесата. Нашият скъп Бенджамин Во беше момче, което не просто гледаше към небето; той го разбираше. Той виждаше в авиацията не просто логистика, а обещание за полет, за издигане над тежестта на земното. Днес, четири месеца след като той завърши своето земно пътуване, ние се питаме: какво означава да бъдем „будни“, както ни призовава Господ в Евангелието? Как да чакаме, когато сърцето ни се чувства така, сякаш е спряло на едно място, докато светът продължава да се движи?

В първото четиво свети Павел ни напомня, че преди сме били „далеч“, но сега сме станали „близки чрез Кръвта на Христа“. Той говори за премахването на „стената на враждата“. Колко често в скръбта си ние издигаме стени? Стени от въпроси, стени от „защо“, стени от болка, които ни отделят от Бога и от хората около нас. Павел ни казва, че Христос е нашият мир. Той не казва, че болката ще изчезне, а че Той е в центъра на тази болка, събаряйки всичко, което ни пречи да видим, че сме „членове на Божия дом“. Бен беше част от този дом. Неговата любознателност, неговата нежна способност да се грижи за другите, неговата готовност да предложи всичко, което има – като онзи момент, в който предложи касичката си за чичо си Уилям – бяха знаци на един живот, който вече живееше в този Божи дом.

Нека спрем тук, преди да продължим към надеждата. Трябва да бъдем напълно честни. Знам, Алън и Тао, знам, Райън, че има дни, в които думите за „Божия мир“ звучат като далечно ехо, което не достига до дълбините на вашата скръб. Има вечери, в които тишината в дома е толкова гъста, че човек се пита дали изобщо има смисъл да продължава да търси „смисъла“, когато сърцето иска просто да спре и да плаче. Може би в тези часове на нощта се прокрадва онзи мъчителен, шепнещ въпрос: „Можех ли да направя нещо повече? Имаше ли някакъв знак, който пропуснах?“. Искам днес, пред лицето на Живия Бог, да ви кажа с абсолютна нежност: вие не сте пропуснали нищо. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ваша вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание, от липса на грижа или от някакво ваше решение. Вие бяхте неговото сигурно пристанище, неговата любов, неговият свят. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онова време и вие трябва да спрете да се обвинявате сами. Някои неща в този свят просто се случват извън човешкия контрол и нито една майчина или бащина бдителност не би могла да ги спре. Вие сте дали всичко, а Бог е взел останалото в Своите ръце. Свалете този камък от раменете си. Вие сте обичали съвършено.

Погледнете сега повратната точка в днешното Евангелие. Исус ни казва: „Препашете се и запалете светилата си“. Той ни призовава да бъдем като слуги, които чакат господаря си. И тук се случва нещо невероятно, нещо, което преобръща всяка човешка логика: „Той ще се препаше, ще ги настани да седнат и ще дойде да им прислужва“. Това е Богът, в Когото вярваме. Той не е господар, който стои отдалечен; Той е Този, Който идва да ни служи. Той идва при вас, Алън и Тао, в най-тъмните ви часове. Той идва при теб, Райън, когато усетиш, че брат ти липсва. Той не чака вие да Го намерите; Той вече е там, прислужвайки ви със Своята нежна милост.

Бен разбираше това прислужване. Неговата доброта не беше грандиозна, тя беше тиха и постоянна. Той беше момче, което обичаше да помага, да споделя, да бъде част от „екипа“. Когато гледате снимките – как стоите заедно, как се смеете пред Brandenburg Gate или как позирате с Bumblebee костюмите – виждате едно момче, което беше напълно присъстващо. Той не живееше в бъдещето; той живееше в момента, в любовта към семейството си. И това е урокът за нас днес: да бъдем будни не означава да се тревожим за утре, а да обичаме днес. Да бъдем будни означава да забележим Божието присъствие в малките неща – в една усмивка, в един спомен, в надеждата, че любовта е по-силна от смъртта.

Райън, ти носиш в себе си част от тази светлина. Ти си братът, който познаваше Бен най-добре. Не се страхувай да живееш пълноценно, защото Бен би искал точно това. Той би искал да види как ти се издигаш, как летиш, как преследваш своите мечти. Той е твоят ангел, който те пази, докато ти растеш. Неговото присъствие не е далеч; то е в твоята доброта, в начина, по който се усмихваш, в начина, по който обичаш родителите си. Ти не си сам в това пътуване.

Алън и Тао, вашата скръб е свещена, защото тя е доказателство за една любов, която не познава граници. Не се страхувайте от утрешния ден. Бог държи всяка ваша сълза. И когато усетите тежестта на отсъствието му, спомнете си за кладенеца в Cà Mau. Водата тече, за да утоли жаждата на бедните, точно както любовта на Бен продължава да напоява живота на другите. Неговото име, Đại Dương – „Велик океан“ – е пророческо. Любовта му не се събира в един кратък живот; тя се разлива, тя дава живот, тя носи надежда. Тя е като самолет, който лети високо над облаците – дори когато не го виждате, той е там, той лети.

Когато излезете оттук днес, не носете със себе си тежестта на въпросите без отговор. Оставете ги тук, пред олтара. Вървете с надежда. Всяка сутрин, когато погледнете към небето и видите прелитащ самолет, спомнете си за Бен. Той не е в самолета, той е в светлината на Отца. Той е свободен. Той е у дома. Вървете с този мир, знаейки, че сте обичали добре и че сте били обичани от едно момче, чието сърце беше голямо колкото океана. Нека неговата усмивка ви води днес и завинаги. Амин.