Вторник на тридесета седмица през годината

Когато човек се разхожда из тихата градина на дома си или наблюдава как едно малко семе потъва в земята, той рядко мисли за онзи тих, невидим труд, който протича в тъмнината. Ние сме свикнали с големите събития, с бързите промени, с шума на света. Но днес, когато се събираме в тишината на Божия дом, за да прегърнем спомена за нашия скъп Бенджамин Во — точно четири месец след като той завърши своето земно пътувание и премина в светлината на Отца — Словото на Бога ни казва нещо съвсем различно. То ни връща към малките неща. Към онази скрита сила, която преобразява света тихо, без да издава звук.

В днешното Евангелие Исус ни предлага два удивителни образи от ежедневието. Първият е горчичното зърно — най-малкото от всички семена, което обаче, когато порасне, става голямо дърво, така че птиците на небето идват и се настаняват в клоните му. Вторият е квасът, който една жена взема и скрива в три мерки брашно, докато всичко се закваси. Помислете за тези образи... Исус не говори за грамади от камък или за шумни империи. Той говори за силата на скритото начало. Горчичното зърно не крещи, когато ражда своите клони. Квасът не вдига шум в тестото. Те просто правят това, за което са създадени — отдават се изцяло, разтварят се тихомълком и променят всичко около себе си.

Когато мислим за Бенджамин, този образ сякаш оживява пред очите ни. Бен беше момче с изключителен ум, с онази рядка будност, която лесно навлизаше в сложни логически задачи, в технологиите на бъдещето и в необятността на облачните пространства, рамо до рамо с баща си. Но зад тази блестяща мисъл се криеше нещо още по-прекрасно — една съвършена детска чистота, оная нежна усмивка, с която той ходеше из света. Помните ли как той обичаше да говори за своето малко творение, за онази шега и мечта, която наричаше „Con Chim Airlines“? Когато споделяше тези мисли, той винаги се кикотеше, усмихвайки се с онази чиста радост, която изпълваше цялата стая със светлина. Той не търсеше величие; той носеше в себе си радостта от полета, от простото споделяне на живота с мама, татко и с малкия си брат Райън.

Но преди да продължим към утехата, нека спрем тук и да бъдем напълно честни. Знам, Алън и Тао, знам, Райън, че има дни, в които думите за „растеж“ и „скрито царство“ звучат трудно срещу стената на една тежка, гъста тишина. Има нощи, в които празното място на масата или обувките, оставени до вратата, крещят по начин, който спира дъха ви. Може би в часовете на умора се прокрадва онзи мъчителен, шепнещ въпрос: „Защо? Можехме ли да направим нещо друго? Пропуснахме ли някой знак?“. Искам днес, пред лицето на Живия Бог, да ви го кажа с абсолютна, нежна сигурност: вие сте направили всичко, което човешко сърце и родителска грижа могат да направят. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ничия вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание, нито от някакво решение. Вие бяхте неговият свят, неговото сигурно пристанище. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онзи път и вие трябва да спрете да се обвинявате самите себе си. Някои бури идват внезапно, извън всякакъв човешки контрол, и нито едно бдително око не би могло да ги спре. Свалете този тежък камък от раменете си. Вие сте обичали Бен съвършено, до последния му дъх.

И тогава, в това наше човешко объркване, чуваме първото четиво — онази дълбока тайна за любовта между Христа и Църквата, за грижата, с която единият се грижи за другия, „както Христос прави с Църквата, защото сме членове на Неговото тяло“. Апостол Павел говори за тайнството на пълната отдаденост, където никой не мрази своето тяло, а го храни и топли. И ето я онази изумителна чиста проява на любовта, която Бен ни остави като завети в миниатюра. Спомнете си онова време, когато петнадесетгодишният Бен каза на мама и татко, че е готов да даде цялата си касичка, за да помогне на чичо си Уилям, който тогава страдаше от удари. Той не я разби показно, не я изпразни шумно — той просто я предложи. Предложи всичко, което имаше, без задънчени мисли, без страх. Това е квасът от Евангелието. Едно момче, което в своята невинност искаше да даде всичко, за да облекчи болката на ближния.

Бен не е изгубен. Той е в онази вечна градина, в „Банкета на небесата“, където няма вече болници, няма раздяла, а само светлина и мир. И както онези тихи дела на милосърдие, вършени тихо в негова памет — от чистата вода, която тече от кладенеца в Cà Mau за жадните хора, до хляба, споделен с бедните — неговата любов продължава да сее квас в този свят. Той живее чрез добротата, която оставя след себе си.

Райън, ти си братът, който пази неговия смях в паметта си. Ти не си сам. Бен те гледа с гордост от небето. Всеки път, когато си добър, когато продължаваш напред с кураж, ти носиш частица от него в своето сърце. Той е твоят ангел, който те пази в тишината и те насърчава да летиш високо.

Алън и Тао, вашата скръб е свята, защото е мярка за любовта, която няма край. Не се страхувайте от утрешния ден. Бог държи всяка ваша сълза в ръката Си. Когато ви е тежко, спомнете си за онези слънчеви дни, за пътуванията, за усмивката му, която никога не загасва в душите ви.

Когато излезете оттук днес, носете със себе си това: любовта е като горчичното зърно. Тя може да изглежда малка в тишината на скръвта, но тя ще порасне и ще се превърне в голямо дърво на мира. Вървете с мир, знаейки, че сте обичали добре и че Бен ви чака в дома на Отца. Амин.