Вторник от двадесет и седмата седмица през годината

Понякога животът ни се струва като поредица от разпилени части, които се опитваме да сглобим в някакъв смислен ред. Гледаме към миналото си, както Свети Павел гледа към своето време в юдейството, и виждаме само объркване, грешки или просто една отминала версия на себе си, която вече не разпознаваме. Павел пише на галатяните: „Вие сте чули за моя някогашен начин на живот... как преследвах Божията църква“. Той не се опитва да скрие миналото, нито да го украси. Той просто признава, че е бил някой друг, преди Божията благодат да го преобрази. Но забележете какво казва той след това: „Когато Този, Който от майчината ми утроба ме бе отделил и призовал чрез благодатта Си, благоволи да открие в мен Своя Син... аз не се допитах до плът и кръв“. Павел разбира, че неговият живот не е бил случаен низ от събития, а план, изтъкан в тишината на утробата от самия Създател.

Днес, когато се събираме в този молитвен спомен за Бенджамин Во, три месеца след като той премина в дома на Отца, ние също се вглеждаме в един живот, който изглеждаше твърде кратък, твърде светъл, за да бъде разбран от човешката логика. Бен беше момче на „отворените очи“. Той не просто гледаше света; той го изследваше. Помните ли онези моменти, когато той се взираше в небето, следейки траекторията на самолетите, или когато с часове се потапяше в сложни алгоритми и облачни инфраструктури, строейки в ума си бъдещи компании, като неговата мечта за „Con Chim Airlines“? Той имаше дарбата да вижда отвъд видимото. За него всяка машина, всеки код, всеки полет беше възможност да се докосне до нещо по-голямо. Той беше като Павел – човек, който се движи с решителност, но чието сърце винаги е търсило истината.

Но нека днес спрем и си кажем истината, преди да потърсим утеха. Знам, че в тишината на дома ви, Алън и Тао, в онези часове, когато споменът за Бен ви навестява, се прокрадва онзи мъчителен, шепнещ въпрос: „Можех ли да направя нещо повече? Имаше ли някакъв знак, който пропуснах?“. Искам днес, пред лицето на Живия Бог, да ви кажа с абсолютна нежност: вие не сте пропуснали нищо. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ваша вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание или лоша грижа. Вие бяхте неговото сигурно пристанище, неговата любов, неговият свят. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онова време, и вие трябва да спрете да се обвинявате сами. Някои неща в този свят просто се случват извън човешкия контрол, и нито една майчина или бащина бдителност не би могла да ги спре. Вие сте били верни до края. Вие сте дали всичко, а Бог е взел останалото в Своите ръце. Свалете този камък от раменете си. Вие сте обичали съвършено.

В днешното Евангелие виждаме Марта, която е „заета с много обслужване“. Тя е в кухнята, тя е в движение, тя се грижи за всичко, което трябва да бъде направено. Тя е като много от нас – опитва се да държи света в ред чрез своята активност. Исус не я упреква за нейната грижа, но Той я кани да види нещо по-дълбоко: „Марта, Марта, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а е нужно само едно“. Това е „turn“-ът на днешния ден. Това е моментът, в който трябва да спрем да броим нещата, които сме направили или не сме направили, и да седнеме в краката на Господа, за да чуем само едно: че сме обичани. Бен разбираше това по един свой, тих начин. Спомнете си онази негова невинна готовност да даде цялата си касичка за чичо си Уилям. Той не я разби, не я изпразни показно, той просто я предложи. В това предложение се криеше цялото му сърце. Той не се нуждаеше от богатство, за да се чувства сигурен; той се нуждаеше само от това да знае, че е направил каквото може, за да облекчи страданието на ближния си. Това е „по-добрата част“, за която говори Исус.

Бен не беше просто блестящ ум; той беше едно нежно, състрадателно сърце. Той беше момче, което умееше да се смее на себе си, дори когато опитваше люта храна в Банкок, сълзейки от очите, но с усмивка на лицето. Той беше момче, което обичаше да споделя радостта от живота със своя брат Райън. Райън, ти си братът, който носи неговата усмивка в джоба си. Не мисли, че трябва да вървиш по този път сам. Ти си част от неговата история, част от неговата любов. Всеки път, когато си добър, всеки път, когато си спомниш за него, ти носиш Бен със себе си. Ти си живият спомен за едно момче, което обичаше птиците и небето. Продължавай да летиш, Райън. Бен те гледа с гордост. Той не те е оставил; той просто те чака по-напред по пътя, в онази светлина, за която всички ние копнеем.

Алън и Тао, знам, че ви липсва неговото „Добро утро, татко“. Знам, че липсва неговото присъствие, когато разказвате истории. Но чуйте ме: той все още слуша. Той е в Божието присъствие, където няма сълзи, няма болници, няма болка. Той ви чака. И докато сме тук, нека неговата доброта продължи да тече. Чрез кладенеца в Cà Mau, чрез всяко тихо дело на милосърдие, което правите в негово име, вие продължавате да поливате добрата земя на неговия живот. Не спирайте да бъдете добри. Не спирайте да обичате. Вашата скръб е свещена, защото тя е любовта, която няма къде другаде да отиде. Но нека тази скръб не ви затваря в себе си. Нека тя бъде като онази вода, която тече, за да утоли жаждата на уморените. Бен не е изгубен. Той е в светлината, която никога не залязва. Той е „Con Chim“ – птицата, която най-накрая се е завърнала у дома, в небето на Отца.

Когато излезете оттук днес, не носете със себе си тежестта на „защо“. Оставете я тук, пред олтара. Вървете с надежда. Всяка сутрин, когато погледнете към небето и видите прелитащ самолет, спомнете си за Бен. Той не е в самолета, той е в светлината. Той е свободен. Той е „Con Chim“ – птицата, която най-накрая се е завърнала у дома, в небето на Отца. Нека неговата усмивка бъде вашата светлина днес и завинаги. Нека си спомняме за него не с болка, а с благодарност, че такъв живот е преминал през нашите ръце. Той беше дар. И дарът остава, дори когато опаковката е била прибрана. Вървете с този мир. Амин.