Четвъртък от тридесетата седмица на Обикновено време

Когато човек се вгледа в шкафа с инструменти или потърси в раницата си онази здрава метална катарама, която трябва да издържи на напрежение, той проверява всяко звънче, всяка каишка и всеки шев. Ние знаем какво означава да се подготвиш за пътуване, да затегнеш колана си преди дълъг път или да застанеш здраво на краката си, когато внезапно духне силен вятър. Но има битки, които не се виждат с очите, и ветрове, които не разклащат дърветата навън, а разклащат онова, което носим дълбоко вътре в себе си — в тишината на уморените ни дни.

В днешното първо четиво апостол Павел ни говори за една странна броня. Той не ни казва да купуваме стомана или да търсим високи стени. Той ни казва: „Облечете се в цялото Божието оръжие, за да можете да устоите срещу дяволските козни“. Помислете за тези думи… Колан на истината, нагръдник на праведността, обувки, готови за благовестието на мира, щит на вярата, с който да гасите пламналите стрели на лукавия, шлем на спасението и меч на Духа, който е словото Божие. Това не е екипировка за завоевание; това е екипировка за стоене. За онова трудно, тихо стоене на място, когато бурята минава през живота ти и ти се струва, че няма къде да се хванеш.

Когато чета тези редове днес, мисля за Бенджамин. Бен знаеше какво е структура, какво е стабилност и какво означава да подредиш нещо така, че то да работи без грешка. Той с онази своя светла, чиста усмивка и с блестящия си ум прекарваше часове в света на логиката, на технологиите, на облачните системи и на онази своя любима шега, която винаги го караше да се подсмихва — неговата „Con Chim Airlines“. За него небето не беше празно пространство; то беше простор за полет, обещание за движение напред. Той обичаше птиците, обичаше самолетите, обичаше да наблюдава как машините се издигат високо над облаците. Но зад целия му технически гений, зад онези сложни задачи, които решаваше с лекота, стоеше едно изключително нежно и чувствително сърце. Момче, което никога не забравяше да каже „Добро утро, тато“ с онази неизменна топлина, която днес така остро кънти в празната стая.

Но преди да продължим към светлината, нека спрем тук и да бъдем напълно честни. Знам, Алън и Тао, знам, Райън, че има дни, в които думите за „Божията броня“ и „щита на вярата“ звучат твърде далечно срещу стената на една тежка тишина. Изминаха четири месеца… четири месеца, откакто Бен премина в дома на Отца. И макар острието на първата болка да е заменено от онова постоянно, приглушено отсъствие, има нощи, в които тишината в дома става толкова тежка, че човек спира да диша. Има сутрини, в които обувките му пред вратата сякаш чакат да бъдат обути. Може би в часовете на умора се прокрадва онзи мъчителен, шепнещ въпрос, който носите в скръбта си: „Можех ли да направя нещо повече? Имаше ли някакъв знак, който пропуснах? Имаше ли нещо, което можеше да го задържи?“. Искам днес, пред лицето на Живия Бог, да ви го кажа с абсолютна, нежна и непоклатима сигурност: вие не сте пропуснали нищо. Болестта, която премина през живота на Бен, не беше ваша вина. Тя не беше резултат от пропуснато внимание, нито от някакво решение, нито от нещо, което сте направили или не сте направили. Вие бяхте неговият свят, неговото сигурно пристанище, неговата любов. Бог не ви обвинява за нито една секунда от онова време и вие трябва да спрете да се обвинявате самите себе си. Някои бури в този свят идват извън всякакъв човешки контрол и нито една майчина или бащина бдителност, нито една грижа на света не би могла да ги спре. Свалете този тежък камък от раменете си. Вие сте обичали Бен съвършено, до последния му дъх. Бог не търси кого да обвини; Той прегръща онези, които плачат.

И тогава, в това наше човешко объркване, чуваме днешното Евангелие. Някои фарисеи идват при Исус и Му кажат: „Излез и си отиди оттук, защото Ирод иска да те убие“. Исус не бяга в паника, но и не се доказва с показност. Той отговаря с онази удивителна, дълбока свобода: „Идете и кажете на тази лисица: ето, изгонвам бесове и церувам днес и утре, а на третия ден свършвам… обаче трябва днес, утре и в идващия ден да ходя, защото не бива пророк да загине извън Йерусалим“. Помислете за това… Исус знае точно накъде отива. Той знае тежестта на кръста, който го чака в Йерусалим. И все пак Той продължава пътя си. Той не се страхува от заплахите на света, защото Неговото време е в ръцете на Отца.

След тези думи Исус прави нещо невероятно човешко, нещо, което разкрива най-дълбокото движение на Неговото сърце. Той гледа към същия този Йерусалим — градът, който убива пророците — и изрича онзи плач, който къса завесата между небето и земята: „Йерусалиме, Йерусалиме, който избиваш пророците и с камъни замерваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете си, и не пожелахте!“. Чувате ли този глас? Това не е гласът на суров съдия. Това е гласът на майка, гласът на баща, гласът на Бога, който копнее да притисне към гърдите си всяко уморено дете. Исус знае какво е да искаш да защитиш някого, да искаш да го скриеш под крилете си пред лицето на бурята, и да трябва да преминеш през болката на раздялата.

Бен разбираше тази защитническа любов по един изумителен начин. Спомнете си онази история, която остава като скъпоценен камък в паметта на семейството му — когато петнадесетгодишният Бен, съвсем unprompted, каза на мама и татко, че е готов да даде цялата си касичка, за да помогне на чичо си Уилям, който тогава страдаше от удари. Той не я разби, не я изпразни шумно, не направи сцена — той просто я предложи. Предложи всичко, което имаше, без задънчени мисли, без страх от това какво ще му остане. Едно момче, което в своята невинност беше готово да раздаде собствения си свят, за да облекчи болката на друг. Това е духът на светостта. Това е светлината, която не може да бъде угасена от никаква смърт.

Бен не е изгубен. Той е в онази вечна сигурност, в „Банкета на небесата“, където няма вече болници, няма умора, няма сълзи, а само светлина и мир. И както онези тихи дела на милосърдие, вършени тихо в негова памет — от чистата вода, която тече от кладенеца в Cà Mau за жадните хора, до хляба, споделен с бедните — неговата любов продължава да тече в този свят. Неговото име, Đại Dương — „Велик океан“ — е пророческо. Любовта на едно дете не се побира в рамките на петнадесет години; тя се разлива, тя дава живот, тя носи надежда на онези, които все още се борят долу.

Райън, ти си братът, който носи неговата усмивка в джоба си. Ти не си сам в това пътуване. Знам, че има дни, в които тишината в стаята тежи, но ти носиш в себе си същата онази сила, същия онзи дух. Всеки път, когато си добър, всеки път, когато продължаваш напред с кураж, ти носиш Бен със себе си. Той те гледа от небето с гордост. Той не те е оставил; той просто лети по-напред, в онова вечно небе, за което двамата така често сте си мислели.

Алън и Тао, вашата скръб е свята, защото тя е мярка за любовта, която няма край. Не се страхувайте от утрешния ден. Бог държи всяка ваша сълза в ръката Си, точно както Исус държи пилците под крилете си. Когато ви е тежко, когато вечерната тишина стане твърде гъста, затворете очи и си спомнете за онези слънчеви дни, за усмивката му, за онази чистота, която никой отнема.

Когато излезете оттук днес, не носете със себе си тежестта на въпросите без отговор. Оставете ги тук, пред олтара. Вървете с мир, знаейки, че сте обичали добре и че Бен ви чака в светлината на Отца. Нека неговият тих смях, като прелитащ в далечината самолет, ви напомня, че небето е близо. Амин.