Сряда от Двадесетата седмица през годината

Представете си пазарния площад в пет часа следобед. …

Слънцето вече клони към залез. Горещината на деня започва да отстъпва пред първите хладни сенки на вечерта. На площада все още стоят неколцина мъже. Те са прекарали целия си ден там, стъпили на прашната земя, с протегнати и празни ръце, чакащи някой да ги забележи. Тяхното очакване не е било лесно. Всеки час, който е изтичал — девет сутринта, обяд, три часът следобед — е носил със себе си тихия вик на неуспеха: „Никой не ни нае.“ Те са гледали как другите влизат в лозето, как другите работят, а те са останали на площада, забравени от света.

И тогава, когато денят вече почти си е отишъл, стопанинът на лозето отново излиза. Той не ги пита защо няма да успеят да извършат много работа. Той не ги пита колко часове им остават. Той просто ги поглежда и казва: „Идете и вие на лозето Ми.“ …

Един едничък час. Това е всичко, което им остава преди залеза. Но когато идва време за плащане, стопанинът прави нещо, което взривява цялата човешка логика. Той не измерва възнаграждението с хронометър. Той дава на този, който е работил само един час, точно толкова, колкото и на онзи, който е носил товара на целия ден и жегата. На всички той дава пълния динарий — пълния дар на своята щедрост.

Днес Христовото Евангелие ни изправя пред една тайна, която разтърсва нашите земни представи за време, за заслужилост и за продължителност на живота.

В първото четение от пророк Езекиил Бог се обръща към Своя народ с думи, пълни с бащински копнеж: „Аз Сам ще потърся овцете Си и ще ги прегледам… Аз Сам ще паса овцете Си и Аз Сам ще ги успокоя.“ Бог не поверява Своите чеда на случайността. Той не оставя никого изгубен по планините или изоставен на площада. Той Сам идва. А в Псалм 23 изповядваме с вяра: „Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая… Дори да тръгна по долината на мрачната сянка, няма да се уплаша от зло.“

Изминаха девет седмици. Точно шестдесет и три дни откакто нашият обичан Бенджамин бе призован в дома на Небесния Отец на 13 юни.

За човешкото сърце девет седмици са време, в което тишината започва да тежи по нов начин. В началото има шок, има хора около нас, има движение. Но когато седмиците започнат да се трупат, човек се изправя пред суровата реалност на празната стая, пред неизползваните вещи, пред въпросите, които нощем се връщат и нямат земен отговор.

Често пъти ние измерваме живота така, както онези недоволни работници от Евангелието измерваха деня — с брой часове, с брой изживени години. Смятаме, че един пълен живот трябва да продължи седемдесет, осемдесет или деветдесет години. И когато едно петнадесетгодишно момче ни бъде отнето, сърцето ни вика с болка: „Защо? Защо толкова кратко? Защо му бе даден само един час на това земно лозе?“

Нека бъдем честни пред тази болка. Нека не бързаме да я смущаваме с евтини думи. Раздялата с Бен е дълбока рана. Да видиш как едно толкова даровито, толкова чисто и лъчезарно момче си тръгва във разцвета на своята младост, е товар, който огъва раменете.

Когато мислим за Бенджамин Во, виждаме момче с невероятен, изключителен ум. Неговият мозък работеше с логика и прецизност, които смайваха всеки, който го познаваше. Още от малък той решаваше математически задачи с лекота, а на петнадесет години вече се потапяше с страст в света на програмирането, алгоритмите, сложните системи и дигиталните архитектури. Той създаваше свои проекти, пишеше кодове в своя дигитален свят с онази тиха, дълбока концентрираност на истински откривател. Бен виждаше логиката там, където другите виждаха само хаос.

Но въпреки че умът му бе аналитичен и гениален, сърцето му беше абсолютно чисто от гордост. Неговата математика не го направи студен; неговият ум го направи още по-нежен и любещ.

И днес Евангелието ни казва нещо изключително важно именно чрез тази съпоставка между земната математика и Небесната логика. В нашата човешка математика петнадесет години са само част от живота. Те са като пет часа следобед — ранен залез.

Но в Божията математика времето не се измерва с количеството изживени дни, а с пълнотата на любовта и благодатта, която Бог влага в една душа.

Стопанинът от Евангелието не даде на работника от пет часа следобед една двадесет и четвърта част от динария. Той му даде пълната заплата! Даде му целия дар. На небесния празник няма полу-покана. На Небето Бенджамин не получи „част“ от вечността. Той получи цялата пълнота на Божията прегръдка, цялата пълнота на вечната joy.

Бен не закъсня за лозето. Неговият живот на тази земя, макар и кратък според нашите календари, бе напълно завършен в очите на Бога. Той изживя своите петнадесет години с толкова много обич, с толкова много радост, с такова уважение към своите родители и нежност към своя брат, че неговият „динарий“ бе вече пълен.

Понякога, в тъмните часове на нощта, в сърцата на родителите и близките може да се прокрадне онзи най-тежък, най-мъчителен въпрос: „Пропуснахме ли нещо? Можехме ли да направим повече? Дали не сгрешихме в нещо?“ …

Нека днешното Божие Слово премахне този камък от душите ви. Спомнете си какво каза Исус, когато Го попитаха за страдащото дете: „Нито той съгреши, нито родителите му.“ Болестта никога, никога не е наказание от Бога. Тя не е резултат от пропуск, от невнимание или от липса на грижа. Болестите и страданията в този преходен свят са част от чупливостта на нашата човешка природа. Вие, скъпи родители, не сте пропуснали нищо. Вашата любов, вашата бдителност, вашата денонощна грижа бяха съвършени. Вие му дадохте най-красивото семейство, най-топлия дом и най-дълбоката обич. Не се обвинявайте. Бог не ви обвинява. Той ви гледа с безкрайна нежност и ви благославя за всяка глътка обич, която дадохте на Бенджамин.

Скъпи Алън и Тао, девет седмици са минали, но вие не сте сами. Добрият Пастир, Който обеща в книгата на пророк Езекиил: „Аз Сам ще потърся овцете Си и ще ги прегледам“, държи вашия Бенджамин сигурно в Своите ръце. Но Той държи и вас. Всяка ваша сълза е видяна от Него. Всяка ваша въздишка е чута.

Продължавайте да крачите напред заради неговия обичан брат Райън. Райън има нужда да вижда във вашите очи онази същата вяра и надежда, които Бен носеше. Обичайте Райън, прегръщайте го, изграждайте с него нови дни на радост, защото Бен продължава да живее и във вашата обич към неговия по-малък брат.

Обръщам се днес и към всички лели, чичовци, баби, дядовци и приятели, както и към всички, които ни слушат от далеч — към онези семейства, които носят подобен тежък кръст, към всяко боледуващо дете, което се бори в този миг. Нека Божията милост докосне сърцата ви. Господ не е далечен Бог, Който наблюдава отвисоко. Той е Пастирът, Който слиза в самата долина на мрачната сянка, за да ни хване за ръка и да ни преведе през нея.

Днес Бенджамин Во е на Небесния Празник. Неговият блестящ ум сега вижда съвършената Му мъдрост и съвършения ред на творението. Неговото нежно сърце се радва в присъствието на Пресвета Богородица и в компанията на младия свети Карло Акутис. Той вече не се бори с ограниченията на плътта. Той е свободен, той е здрав, той е у дома.

Какво можем да вземем със себе си днес, когато излизаме през вратата?

Вземете със себе си увереността от Евангелието, че Божията generosity е по-голяма от всяка наша човешка мера. Когато се почувствате уморени или уплашени от празнотата, спрете за миг. Погледнете към небето. Прошепнете тихо думите на псалма: „Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая.“

И знайте, че Бенджамин не е изгубен. Той просто премина от прашния площад на този свят в вечното лозе на Небесния Отец — където няма вече болка, нито скръб, а само светлина, радост и вечен мир.

Амин.