Мемориал на Свети Пий X, папа

Представете си една безкрайна равнина, осеяна с кости. Сухи, прашни, разпилени кости, свидетелство за живот, който е отдавна отминал. Това не е картина от филм на ужасите, нито сцена от древен боен театър. Това е видение, дадено на пророк Езекиил, видение за цял народ, който е изгубил надеждата си. „Нашите кости са изсъхнали, нашата надежда е изгубена и ние сме отрязани“, казват те. Това е гласът на отчаянието, гласът на онези, които гледат само към миналото и виждат само прах и забрава. Те са като кораб, изхвърлен на брега, като пътник, изгубен в пустинята, без посока, без цел, без смисъл.

Именно в тази картина на пълно обезсърчение, Господ води пророка. Не за да го накара да избяга от ужаса, а за да го накара да говори. „Сине човешки, могат ли да оживеят тези кости?“ Бог не очаква от нас да имаме отговор, когато сме затрупани от болка и загуба. Бог знае, че понякога единственият възможен отговор е: „Господи Боже, Ти сам знаеш.“ Но Той не спира дотук. Той ни призовава да пророкуваме. Да говорим думи на живот там, където има само смърт. Да говорим думи на надежда там, където има само отчаяние. „Сухи кости, чуйте словото Господне!“ Бог обещава да вкара дух в тях, да ги облече в плът, да ги покрие с кожа, да им вдъхне живот. И докато пророкът говори, той чува шум – кости се събират, плът се появява, но все още няма дух.

Тогава идва втората заповед: „Пророкувай на духа, пророкувай, сине човешки, и кажи на духа: „Елате от четирите ветрища, дух, и дишайте в тези убити, за да оживеят.“ И когато пророкът пророкува на духа, животът се връща. Те оживяват и стават огромна войска. Това е Божията сила – да вземе онова, което изглежда напълно мъртво, и да му вдъхне нов, могъщ живот. Това е Божията надежда – не просто да върне към живот, а да създаде нещо ново, нещо по-силно, нещо, което може да устои на всяка буря.

Днес, девет седмици след като нашият обичан Бенджамин беше призован в дома на Небесния Отец, тези думи на Езекиил звучат особено силно. Девет седмици. За света, може би, това е просто време, което тече. Но за сърцата, които скърбят, тези девет седмици могат да се усещат като безкрайна пустиня, осеяна с костите на една загубена надежда. Празният стол на масата. Нечутият смях. Неизказаните думи. Усещането, че нещо толкова живо, толкова изпълнено с потенциал, просто е изчезнало, оставайки само спомен, който понякога изглежда толкова далечен, толкова невъзможен за докосване.

Когато мислим за Бенджамин Во, виждаме момче, което никога не е било „суха кост“. Напротив, той е бил въплъщение на живот, на любопитство, на светлина. Неговият ум е бил като двигател, който винаги търси нови хоризонти. От математическите загадки, които решавал още като дете, до сложните светове на изкуствения интелект и облачните технологии, в които се потапял с лекота – Бен е бил жив. Той е бил този „дух“, който Бог иска да вдъхне в нас. Той е бил този „нов живот“, който Бог обещава.

Но Бен не е бил само интелект. Той е бил и сърце. Сърце, което е разбирало дълбочината на човешките връзки. Помните ли онази трогателна сцена, когато на дванадесет години, на бащиния си рожден ден, той се разплакал от страх да не загуби баща си? Това е било сърце, което е усещало тежестта на обичта, която може да бъде изгубена. Това е било сърце, което е знаело как да обича дълбоко, как да цени присъствието на своите близки. Той е бил „сърце от плът“, живо, пулсиращо, способно на най-дълбока емпатия.

В днешното Евангелие Исус е изправен пред един въпрос, който винаги е бил в основата на човешкото търсене: „Коя е най-голямата заповед?“ Фарисеите искат да Го уловят, да Го поставят в рамки, да Го накарат да избира между старото и новото. Но Исус отговаря с простота, която разкрива цялата дълбочина на Божието царство: „Ще обичаш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялата си мисъл. Това е най-голямата и първата заповед. А втората е подобна на нея: ще обичаш ближния си както себе си. На тези две заповеди се основават целият закон и пророците.“

Любовта. Това е духът, който оживява сухите кости. Това е жизнената сила, която прави едно семейство „огромна войска“, способна да устои на всяка буря. Бен, със своя жив ум и нежно сърце, е разбирал това интуитивно. Той е бил момче, което е обичало Бога, обичало семейството си, обичало живота. Неговата готовност да дари цялата си касичка, за да помогне на чичо си Уилям, не е била просто жест на щедрост; била е проява на дълбоката, жива любов, която е била в основата на неговото същество. Той е дал не само пари; той е дал част от себе си, част от онази „огромна войска“ от любов, която Бог иска да изгради във всеки един от нас.

Скъпи Алън и Тао, скъпи роднини и приятели, днес, когато стоим пред тези думи за съживяване на мъртвите и за най-голямата заповед, нека не се страхуваме от празнотата, която Бен остави. Нека не позволяваме на нашите „сухи кости“ на скръбта да ни накарат да изгубим надежда. Бог не е изоставил Бен. Той го е взел в Своите ръце, вдъхнал му е Своя дух и го е превърнал в част от онази „огромна войска“ на небето. А на нас ни е дал задачата да продължим да живеем с неговия дух – духа на любовта.

Когато мислим за Бен, виждаме не само момчето, което обичаше самолетите и мечтаеше за „Con Chim Airlines“. Виждаме момчето, което обичаше да слуша историите на баща си, момчето, което с такава нежност се грижеше за брат си Райън, момчето, което интуитивно разбираше, че най-голямото богатство е да обичаш. Неговата усмивка, неговата жизненост, неговата дълбока връзка с вас – това са нещата, които Бог иска да запазим живи в нашите сърца.

Понякога, когато болката е най-силна, може да се появи онзи тих, мъчителен въпрос: „Дали не сгрешихме някъде? Дали можехме да направим нещо повече, за да го запазим тук?“ Скъпи родители, чуйте днес гласа на Христос, който не осъжда, а утешава: „Нито той съгреши, нито родителите му.“ Болестта и страданието никога не са наказание от Бога. Те не идват от пропуск или от грешка. Те са част от крехкостта на нашия паднал свят. Вие сте дали на Бен всичко, което едно дете може да поиска – безкрайна любов, грижа, подкрепа. Нека този камък на вината бъде свален от сърцата ви. Бог ви гледа с безкрайна нежност и ви обича.

Бен вече е в дома на Отца, където няма болест, няма болка, няма смърт. Той е част от онази „огромна войска“, която пее хвала на Бога. Той е там, където любовта е всичко – любовта към Бога, любовта към ближния, любовта, която свързва небето и земята.

Нека днес вземем със себе си една проста, но могъща истина: Божият дух може да съживи всяка „суха кост“. Неговата любов може да ни превърне в „огромна войска“ от свидетели. Нека живеем с тази надежда, като обичаме Бога и обичаме ближния си, точно както Бен ни показа със своя кратък, но сияен живот. И нека продължим да живеем силно и с вяра заради неговия брат Райън, като изграждаме нови дни на радост и любов, които да почетат неговата памет. Нека неговият живот ни напомня, че дори в най-тъмните моменти, надеждата винаги побеждава, защото нашият Бог е Бог на живота.

Нека неговата усмивка, неговата жизненост и неговата дълбока любов към вас и към брат му Райън бъдат нашият компас. Нека неговата памет ни вдъхновява да живеем с пълно сърце, с цялата си душа и с цялата си мисъл, обичайки Бога и обичайки ближния си. Амин.